Опять двойка!“ (1952), худ. Фёдор Решетников ~ Детето трябва да

 „ Опять двойка! “ (1952), худ. Фёдор Решетников

~ Детето би трябвало да знае, че е уважавано

Има нещо, което би трябвало да се забрани на детето – да осъжда родителите си, тъй като това е начало на неуважението. Т.е. таткото може и да сгреши, само че това не би трябвало да се разисква. Но е доста значимо родителят да може да желае амнистия от детето си. Ако аз упорствам за нещо, което ни ми е присъщо да върша, единствено и единствено да се извърши волята ми, детето скоро ще разбере, че нещо не е наред и ще го подложи на подозрение. Например, в случай че не съм в въодушевление и се разкрещя на детето, санкционира го единствено тъй като съм бил нервиран, то от това наказване няма да има изгода – то ще разбере, че бъркам и резултатът ще е нулев. И също така, такова наказване няма да способства за възпитанието на детето. Когато му се извиня и му кажа, че над нас има закон Божи, на който всички сме подвластни, то ще разбере. Извинявайки му се, детето ще знае, че го почитат и ще бъде доста по-спокойно. Това е значим миг за детското благополучие. Трябва да му демонстрираме, че го почитаме и когато е на 3 години, и на 7, и на 12 и на 18. Каквито и да е неприятни моменти да имаме с него, когато е в пубертета – а те са неизбежни, то би трябвало да схваща, че за нас неговото мнение е значимо.

Сигурно и вие си спомняте по какъв начин сте желали да бъдете чути. И освен у дома, само че и в учебно заведение. Ето, учителят ти по литература те е изслушал. Тогава вътрешният ти свят възраства от това, чувстваш, че мнението ти значи нещо, започваш да бъдеш по-отговорен. Разбира се, има и един раздор, който почва всекидневно в пубертета. Днес той е като вихър. Наскоро пристигна едно момче на първа изповед с майка си. И стартира: „ В временен интервал съм, по тази причина с това и с това не се оправям, по тази причина се държа жестоко и така нататък “. С една дума, в пубертета съм и по тази причина ми е разрешено. Не си припомням детайлности, само че в подобен смисъл ми го сподели. Поговорихме си след това за това и му обясних, че това не е опрощение.

~ Възпитаваме детето не за себе си

Преди всичко ние не възпитаваме детето за себе си. Казваме това, само че да го използван на процедура е много комплицирано. Това е голям проблем, с който не се сблъскваме, до момента в който децата ни са още дребни и по тази причина ни е още по-трудно, когато пораснат. Тогава той самичък ще взема решение какъв желае да бъде, с коя да се ожени, по какъв начин ще протече фамилният му живот, какви ще са връзките с жена му, кой какво ще взема решение. Не би трябвало да се бъркаме в това. Само можем да съветваме, когато ни попитат. Можем и да оказваме помощ. Ако свекървата влезе в дома на младото семейство, тя може да попита снахата – ти си домакинята тук, с какво да ти оказа помощ? Но не и да каже – я бързо да измиеш това, че синът ми е свикнал на непорочност, а при тебе – гледай какво е… Това е напълно неприемливо. От какво се получава това? Ако обичаме – служим, в случай че не обичаме – постановяваме се.

Ето да вземем за пример – моя наследник на първо място е неин мъж, а по-късно мой наследник, нищо, че преди 25 години е бивал единствено мой наследник. Сложна задача е тази, мъчно е да замълчиш, с цел да запазиш връзките си, да не разрушиш младото семейство. И какъв брой доста такива фамилии са били разрушени от свекърви и тъщи, всички знаем…

Когато детето навлезе в пубертета, то стартира да опознава окръжаващия го свят с дадената му от Бога независимост. Ние сме длъжни да му помогнем в това, обикновено е. Ние го възпитаваме не за себе си, то ни е обещано краткотрайно. След това то си остава наше дете, остава ни като наш непосредствен другар, брат или сестра в Христа, в Царството Божие. Тези връзки могат да бъдат едни прелестни такива, дълбоки, другарски, включващи почитание и респект към родителите. Отношения сред две свободни персони. 

В доста фамилии родителският престиж е изгубен. И родителят приказва, ядосан – по какъв начин може да постъпваш по този начин, нали аз съм те хранил, обличал, осигурявал съм ти всичко, изучих те, водих те по екскурзии и кръжоци, а в този момент – къде ти е благодарността? Благодарността може да се прояви, когато той стартира да възпитава своите деца, изключително когато навлязат в пубертета. А може и да не се прояви, в случай че детето схване всичко това единствено като нужен дълг на родителите. Нищо, че те са губили времето си да го водят по кръжоци и курсове, той дължи постъпването си в университета основно на своя гений. Длъжни са били и край. Несправедливо е, само че по този начин се получава.

Но какво можем да създадем въпреки всичко? Трябва да се занимаваме с детето, до момента в който е малко. Да, да го храним, обличаме, да го водим по кръжоци – добре. Но и да беседваме с него, а през днешния ден това не се прави. А гледаме да му наложим личните си упоритости.

Можете доста да говорите на детето си по какъв начин би трябвало да се държи, да споделяте опита си с него, само че единствено по метод, който да му бъде забавен, разбирате ли? Независимо дали му четете книжки, разказвате му приказки или беседвате с него, би трябвало да му е забавно. Това е кардинално значим въпрос. Ето, таткото е слязъл от своя Олимп, седнал е до мен, споделя ми някаква история. Това е доста по-хубаво от анимационни филмчета и компютърни игри, повярвайте ми! До ден сегашен си припомням по какъв начин мама ми четеше забавни детски книжки. Когато бях дете, татко ми доста обичаше до ни споделя всякакви небивалици. Седне и почва да споделя нещо като „ Невидимия човек “ да вземем за пример. По-късно разбрах, че той вземал сюжетите си от разнообразни разкази. Но това не бе значимо, той разказваше доста забавно. Даже и по-късно, когато ни напусна, и имаше други две деца, и с тях се държеше доста занимателно и сърдечно. Ето къде е значимият миг. Да разговаряте с детето, да му покажете почитание, въпреки че въобще не са ви забавни неговите игри и герои. Главното е, че сте влезнали в неговия свят, че се интересувате от заниманията му, и тогава полека-лека можете да му предадете ония неща, които желаете, като изслушвате и отговорите му. Ето основата, на която можете да стъпите, с цел да въздействате на детето в интервала на неговия напредък. Каквото и да се случи, то ще ви слуша и почита. Ще си каже – ето, баща ме обича и се интересува от мен, ще го послушам. Това е най-хубавият на практика съвет от моя страна.

И до през днешния ден връзката ми с децата е мощна, не се нуждае от укрепване. А у един мой доста добър другар, още от детската градина, който ми е като брат, се получи друго. Той беше само дете, значи, можеха да му отделят повече време. Да, само че неговият баща беше на системата „ тв приемник – чехли – вестник “. И когато той навърши 18 години, татко му стана за него несретник, загубеняк, въпреки че той беше в ония години заможен човек с високоплатена работа, имаха и кола, и две вили. Но родителите му в никакъв случай не прекарваха свободното си време с него, а го пращаха по пионерски лагери и при баба му на вилата. Предпочитаха да си почиват без него. И връзките им се възвърнаха едвам откакто татко му заболя тежко от рак. Но цялостен един дълъг и значим интервал от живота му бе отминал без никакво бащинско въздействие, по тази причина и татко му се бе трансформирал за него в никой.

А нали бащата и майката са хора, които могат да ти бъдат потребни и когато си на 18 и на 50 години, тъй като постоянно ще имат повече витален опит от тебе и могат да ти дадат скъп съвет. А в случай че са вярващи хора, още повече ще могат да те схванат. Именно за това би трябвало да се занимаваме с децата си. 

Със съкращения от: „ Любовта в фамилията е най-хубавия педагог за децата “, Отец Фьодор Бородин
Източник: 
Картина: ​„ Опять двойка! “ (1952), худ. Фёдор Решетников; ru.wikipedia.org